Септември ще бъде ли май?

Това е въпросът, който си задаваме всички българи, гледайки нашите национали по футбол. Както винаги казват (дори и преди мач с Андора и Сан Марино): този мач е от изключително значение за нашите момчета. Така казаха и сега за сблъсъка с Черна гора. А след неговия край и особено след изхода на Кипър-Ейре (1:2), така говорят и за мача в сряда срещу Италия.

И така, всички дружно се надяваме да направим много победи в тези квалификации (даже три). Знаете ли какво е моето мнение? Не трябва да става. Съжалявам за песимизма и негативизма. Дори и да бием три пъти до края: с Господ и без Каладзе може да се справим с Италия, късметът може да ни помогне срещу Кипър, а Грузия я преимаме като победена (със или без Каладзе). При всички тези условности – голяма мъка ще бъдат тези мачове,както за нас зрителите, така и за гост-коментаторите в Б[Н]Т. Даже и да се случи чудото, най-вероятно отиваме на бараж. Там също няма да успеем по моето скромно мнение, но дори и да стане, ще е голяма мъка (пак). И ако случааааайно идем до Южна Африка, то там съм сигурен, че ще ни изядат лъвовете. И няма да е никаква мъка вече. Нещо като едно 1:17, което вече беше изпитано от нашия велик селекционер, най-добрия в “нашето съвремие”. И за това 1:17 отново няма да има виновни, а голмайсторът на това 1 ще бъде провъзгласен за почетен гражданин на Димитровград (примерно).

Но хайде, нека погледнем малко към съботния мач и да оцветим екрана в розово. Да, наистина, има повод да се равдваме. Това второ полувреме беше най-доброто, което нашият отбор е показвал от доста време. Все едно играхме съвсем друг мач, срещу съвсем различен отбор в сравнение с първите 45 минути. Навсякъде изтъкват като основна причина включването на Телкийски на мястото на Котев. Без да подценявам безобразно разсеяната игра на Котев, бих искал да споделя мнението си, че не неговата замяна се оказа толкова решаваща. За мен голът на Кишишев в продължението на първата част смаза черногорците. И те излязоха тотално “сдухани” през второто полувреме. Самите коментатори отбелязаха, че това е много млад отбор (не на възраст, а като съществуване). А точно отборният дух е важен в случая. Въпреки че идват от бивша Югославия славеща се като сила в спортните игри, въпреки че нацията им вече е печелила голямо първенство (евро шампион по водна топка от 2008), футболът е една специална игра, където нещата стоят по по-специален начин. Та затова според мен второто полувреме беше съвсем различно.

Естествено, тогава на терена най-сетне се появи и един Митко Бербатов. Ако не ме лъже паметта, той осен че си изработи и вкара дузпата, подаде за всичките останали три гола. Опроверга всичките си критици: че не вкарва във важните мачове (приемаме, че този беше важен, нали), че се крие във важните моменти, че не действа като капитан и лидер. Е, по всички тези параграфи, той беше номер едно в съботната вечер. Евала Мите! В сряда пак така срещу световния шампион!

Надявам се след няколко дни да съм доста по-позитивно настроен. И наистина септември да стане май за българския футбол!